*Unended*

Мрака идва и отново ме обгръща изцяло.Виждам хората - вървящи и смеещи се - колко им завиждам. . .какви късметлии са : )
Седя на пейката. . .онази с леко олющената боя,с няколко липсващи дъски,онази с вече ръждясали болтове.На същата тази пейка седях преди време.Тогава сълзите бавно се стичаха от очите ми и нежно галеха лицето след което филтъра на цигарата ми ги поемаше. . .Изведнъж се появи ръка,опита да изтрие малките капки,но се дръпнах - не исках да изтрива сълзите в очите ми,исках да се стичат за пореден път,да бликат докато за последен път погледнах в онези зелени очи и казах "Обичам те".
Дълго отлагания край беше дошъл,всичко бе като чашата с кафе в ръката ми - горчиво,изстинало,безвкусно.Ключалката на вратата отново бе сменена.Няколко минути мълчание,няколко случайни срещи на кафявите със зелените очи,преди време горяли толкова силно едни за други. . .и накрая няколко едвам откъснали се от устните думи. . .

a little after...

You found a hidden place in me. . .you found my heart and soul and open the door. . .and as I lay that crazy night I allowed my soul to be touched without even putting up a fight.Maby my eyes deceive me,when I saw you on the concert,maby you playing games just to prove I care. . .or maby you're just affraid of the unknown. . .I'll understand someday. . .or maby not only time will tell. . .After this life is over you'll be one person I know I'll miss. . .but before that end I want to hold you for a lifetime if you'll just hold my hand.We could have a wonderful time in the days we have not yet planned. . .and after that as your friend I'll aways be,as long as we always try to keep the friendship between you and me. . .there are so many words that left unspoken because I'm left speechless everytime that I try,but I want to be able to tell you someday if you let me and if you want to hear. . .

Midnight walk

Разхождаш се през летния нощен град,лутайки се из оживените улици,
пълни с различни образи и наблюдаваш сладката тъга в очите им.
Но защо тъгата да е сладка?
Дали не е защотото това е един от малкото моменти в които тя не е твоя,
не е завладяла погледа и душата ти?Продължаваш с разходката си.
Улиците са различни,някои широки,други тесни,
прави или с леки извивки и какви ли още не.
Това не е от значение.Въпреки промените ти продължаваш да вървиш по тях.
В следващия момент спираш,за да се насладиш на заобикалящата те пустота.
Оглеждаш улицата,осветена от жълтеникавата светлина на уличните лампи,
наподобяваща цвета на стари снимки.
Поглеждаш на едната страна,после и на другата,
сякаш чакаш някой да се появи или нещо да се случи,но уви.
Тик-так...един звук нарушава тишината...
тик-так...послеждаш уличния часовник,а той продължава да говори...тик-так.
..накрая го разбираш...времето си тече и не е нужно да чакаш.
Няма начин да се върнеш,
можеш само да живееш в миналото заедно със спомените.
Времето постепенно захладнява,
а вятъра си играе полюлявайки леко изсъхналите листа нападали от уличните
дървета.И ето идва момента в който вече не искаш да се разхождаш по улиците нощем.
Нямаш желание да виждаш познатите образите,
не искаш да четеш от очите им тъгата от поредната нещастна любовна история
или за безнадеждните мечти.Искаш да останеш сам...
само ти и нощта около теб.Но ето я на края и червената светлина на слънцето.
Прорязва мрака със светлите си лъчи,
но бледата светлина на новото утро не може да те събуди сутрин,
защото ако успее ще разбереш,че си загубил още една част от себе си
търсейки нещо което след поредното лутане из улиците миналата нощ не си намерил.

Little Flame

Заглеждал ли си се някога в пламъка на някоя свещ?
Усещал ли си магията с която те грабва,с която те омагиьосва?
Замислял ли си се как го прави?
Каква е тази негова мистериозна сила която той притежава?
Гледаш към свеща.Около теб може да е пълен мрак,
може да е прекрасен и светъл ден,но погледа ти е завладян
от движенията на малкия пламък.Движения,на моменти,наподобяващи
танца на змия.Седиш,взираш се в танца й и мигновенно всичко около
теб изчезва.няма го шумът от телевизора,гласовете от улицата,
игривите гласове на малките деца...не се чуват и клаксоните на
преминаващите коли.Всичко се изпарява в нищото.А ти,
оставаш в пленителните извивки и изгарящите цветове на огъня.
Сякаш се опитва да ти каже нещо.Но опитите ти да го чуеш са
напразни.Никога не успяваш да чуеш гласа му.И той остава неразбран,
като теб самия,понякога.
След несполучливите ти опити да го чуеш просто поемаш леко въздух,
усещаш как бавно изпълва гърдите ти и след секунда го издишаш
още по-бавно...Край!Няма го вече игривия пламък,който само преди
миг беше пред погледа ти.Сега срещу теб е останала само свещта.
Полуразтопена,но въпреки това все още красива,каквато е била
преди огъня да я поеме в своята прегръдка.Леко разтеклия се
по стените й восък наподобява нежни сълзи.За момент спираш
погледа си върху тях.След това ставаш,правиш бавно няколко
крачки към вратата,но преди да преминеш през нея се обръщаш назад
и още веднъж поглеждаш към вече самотната свещ и леко обгорелия фитил
...след което просто излизаш!Без повече опити!Всички незададени
въпроси и неизречени неща остават в празната стая заедно със свеща
и димящия фитил...На края и той се предава!

Плачеш ли,когато вали? Вали ли,когато плачеш?

Отиди до прозореца,моля те,а сега погледни ситния дъждец,който тихо ромоли.Заслушай се в звука,когато капчицата безпомощно се приземява,обърни внимание на блясъка във всяка една от тях.Не са ли съвършени?Въпреки,че една с една еднаква няма,въпреки,че накрая те просто умират.Не е ли така и със сълзите ти,бавно стичащи се по бялото ти лице,остявяйки черни следи от спиралата ти по кожата ти?Не плачеш ли и ти така - тихо,скрито...Поводи за плач има винаги.Сълзите напират тогава,когато слънцето на щастието ти е помрачено,скрито от облака на мъката.И тогава рухва дъжд,очистителен дъжд,дъжд след който трябва да има дъга,дъгата на другите.Защо ли?Защото именно приятелите създават многообразния й колорит.Именно близките са тези които ще внесат слънчев лъч независимо от климатичните условия,слънчев лъч в душата ти.Казват,че плачещите очи са красиви,ала,доколко болката може да бъде красива?За един непознат ти би бил просто странник,който с плача си изглежда прекрасен.И той ще казва,че си красив,но това е една голяма,дебела лъжа,а всички обичат големите,дебели лъжи.С приятелите нещата седят другояче:той ще види в очите ти не само бляскави сълзи,но и ще прочете болката,ще усети мъката.Ала не само...Съпричастността е тaзи,която ще направи така,че близкият ти дори да накара небето да заплаче да заплаче с тежки капки.И ето...ето го пречистващият,измиващ неволите дъжд,дъждът на съпричастието,споделянето,

съчувствието и приятелтвото.Какво ти остава да направиш за този толкова скъп човек?Нищо друго освен да му отвърнеш със същото - да предизвикаш дъжд,когато плаче,да плачеш,когато вали...И нека и ти знаеш,че и аз съм готова на това,ако си ми приятел,ако и ти си готов.Всъщност не...не всеки способен да докосне душата ми,да изтрие мъката от сърцето ми,той може и да не ми е приятел,може да е нещо по-малко или нещо повече.И все пак от такъв човек не трябва да очакваш възвращаемост,а да...плачеш когато вали.И след толкова много дъждовни капки и толкова много сълзи,моля те, приближи лицето си до стъклото,така че дъхът ти да рисува лека мъгла.Виж през размития си поглед,че дъждът отслабва,а лъч разкъсва големия мрачен облак.Моля те...изтрий сълзите докосни и се хвани за дъгата,издигнала се между теб и мен.Дъгата на "Аз ще плача,когато вали и ще вали,когато плача"...

wild heart & smoke

Ето…поредния ден от живота ми е към своя край.Поглеждам към часовника на ръката ми…отброява минутите и секундите под формата на мелодия без ноти.Седя на терасата,паля цигара след цигара,отрова за тялото и душата ми,отпивам бавно от чашата със сок,за да убия лекия огън в гърлото си след всяко дръпване…
Стоя на стола,а сърцето ми бие така сякаш иска да излезе и да избяга.Искам да го освободя,но не знам как.Искам да го пусна от затвора в който е затворено,но не знам как.Не искам да го измъчвам вече,да позволявам да го разбиват отново и отново на парчета и после да го събирам.Достатъчно болка понесе и ще бъде нахално да поискам от него да остане.Всичко в мен вече е мъртво.Само то все още се държи,само то все още се бори,неуморно,каквато бях някога и аз.Предадох се!Вече съм празно пространство…Призрак!Фалши

вата усмивка ми помага да скрия всичко това от останалите…
Поредната глъдка е отпита от чашата,а сърцето продължава своята борба.Излез!По дяволите!Не те искам вече.Излез и намери някой,който се нуждае от теб.Някой в който си струва да биеш така неуморно.Някой по добър от мен…Свободно си!Върви!
И ето,поредната цигара вече умира бавно в ръката ми.Наблюдавам безмълвно излизащия дим.Бяга на посоки след което изчезва в нищото,също като мен.И аз бягам като него,но не мога да изчезна,а толкова много искам.Той се появява без молба и след като изчезне не оставя и следа,защо не мога и аз така?

After sunset

След залеза настъпва мрак и тишина.
Нощта заспива,а с нея и моята душа отново сънува нещо нереално,
нещо толкова недостижимо,може би...
просто е поредното желание на сърцето.
Но и сърцето има свой кошмари...
То крещи,когато някой къса частици от него с перце,
когато единствено болката остава...
Това са неговите страхове...
Страхове изградили един свят,който за всеки е различен,
но въпреки това ти си пленник на неговите граници.
Граници белязани от казаните и недоизказаните думи.
Не можеш да избягаш от килията в която сам си се затворил.
Седиш,гледаш през прозореца...взираш се в небето...
опитваш се да отчупиш късче от него...частица от рая.
Поредния жалък опит да внесеш искра
светлина между 4-те стени на мрака ти.
Не се получава...Поглеждаш,отново нагоре и виждаш птица...
рееща се свободно по небето.
Гледайки я ти се иска да можеш да я хванеш,
да я заключиш в света си...за да бъде тя декорация на утрото ти.
В стремежа си да я хванеш,забравяш,че тя има крила...
но успееш ли да я заключиш в ръцете си,не трябва да забравяш...
когато я държиш всъщност държиш живота си...
Ако я стиснеш прекалено силно - я убиваш.
Ако я стиснеш прекалено слабо - я изпускаш завинаги...

answer...

“Искаш някои да те нарисува,да покаже пътя на душата ти…много са опитвали,но не са успявали.Защо?Нещо е липсвало?Сигурно,защото не могат да рисуват…поне не като мен.
Не искай да ти рисувам сълза.Тя е трудна за рисуване…но не заради това не искам да я рисувам.Този който може да ти я нарисува е способен да създаде и истинска.Аз не мога да бъда този човек.
Искаш и крила.Всеки има по едно крило и ти също,другото не може да бъде нарисувано,то се намира.А когато това стане е необходима само една прегръдка,за да отидеш там където искаш,за да полетиш…
Черното и бялото не са цветовете,който би използвал един художник рисувайки душата ти.Тези цветове са изкуствени,без замисъл.без смисъл в тях.Цветовете използвани за твоето платно трябва да са истински,едновременно силни и чувствени…дори и омагиосващи…
Ако някоий може да нарисува всичко това…може би е достигнал едва половина от платното…до там стигам и аз…Имам бои,но нещо липсва…четката не рисува,чупи се всеки път приближа ли я към платното…Позволи ми да опитам нещо…затвори очи,затаи дъх,а сега хвани ръката ми…и да видим ако го довършим заедно какво ще стане…”

Не винаги...

Не винаги имам думи,които мога и трябва да изрека,
но ако можеш да четеш между редовете,
ще намериш всичко което не знам как да ти кажа...
Може да има печатни грешки...те са недостатъка...
недостатъка да мислиш за някой на който има толкова много да кажеш,
но винаги казваш малко или нищо...
Единственото което те издава са очите - прозорците към душата и сърцето.
В тях ще намериш моите рани,моите слабости...
тези които признавам само на половина...
Ще има други,по-красиви,по-силни от мен,но знай,че ще си тръгна
когато няма какво повече да кажа,когато ме лишиш от всичките ми думи...
Няма повече история,времето ни прави по силни от всичко...
болката,илюзиите,грешките...Изсвири нещо,за да поправиш всичко това.
Аз не мога да свиря,мога само да рисувам.
Чрез ръцете си изразявам словата на сърцето си,което неуморимо стене.
Върху него ти неусетно гравира образа си...
и сега то отново стене,но пак остава нечуто...
То има толкова желания,толкова неизречени слова и знай...
очите ми му помагат да видиш всичко...за което времето няма
да му стигне,за да ти каже!!!

Бисери at 2 o`clock

Стоя в мрака обгърнал празната стая.Стоя неподвижно,а моето въображение танцува под ритъм непознат за мен и идва вдъхновение да разкажа за бушуващите чувства в мен.Появиха се изведнъж...като светкавица,предвещаваща буря.Разтърси моето свободно съзнание,разтърси моето дотогава сковано сърце.Продължавам да стоя сама в мрака.Чудя се дали всичко това не е измама,дали не е моментно увлечение,но дори да е всичко това,защо да не поемеш риск.Риск,който поемаш всеки път когато почувстваш нещо различно,нещо силно,нещо истинско.Все още стоя в тъмната стая...но въображението ми не танцува,а говори.Говори с два гласа.Единия казва"Действаи,не мисли",а другия ме спира...трудно е да не знаеш в кой да се вслушаш...
Още стоя в пълен мрак...а навън вече вали.Капките се стичат по запотените прозорци,гонейки се една друга.Как вали дъжда...сякаш небето излиза своята мъка...успокоява всичко в мен.Не искам вече да говоря...няма ги и гласовете.Сама съм!Обръщам се назад...стаята е все така тъмна и студена.Поглеждам напред...дъждът продължава да вали.Продължава да обгръща пустите улици в своята прегръдка.Тишината му омайва погледа ми,загубен някъде из мислите ми,омайва моята душа...Капките на прозореца продължават своята гонитба.
Гонят се и сълзите по моето лице,предизвикани от гласа на изстиналото ми сърце,питащо ме,дали ще остана в този мъглив свят,който без твоето присъствие не означава нищо!?!