After sunset

След залеза настъпва мрак и тишина.
Нощта заспива,а с нея и моята душа отново сънува нещо нереално,
нещо толкова недостижимо,може би...
просто е поредното желание на сърцето.
Но и сърцето има свой кошмари...
То крещи,когато някой къса частици от него с перце,
когато единствено болката остава...
Това са неговите страхове...
Страхове изградили един свят,който за всеки е различен,
но въпреки това ти си пленник на неговите граници.
Граници белязани от казаните и недоизказаните думи.
Не можеш да избягаш от килията в която сам си се затворил.
Седиш,гледаш през прозореца...взираш се в небето...
опитваш се да отчупиш късче от него...частица от рая.
Поредния жалък опит да внесеш искра
светлина между 4-те стени на мрака ти.
Не се получава...Поглеждаш,отново нагоре и виждаш птица...
рееща се свободно по небето.
Гледайки я ти се иска да можеш да я хванеш,
да я заключиш в света си...за да бъде тя декорация на утрото ти.
В стремежа си да я хванеш,забравяш,че тя има крила...
но успееш ли да я заключиш в ръцете си,не трябва да забравяш...
когато я държиш всъщност държиш живота си...
Ако я стиснеш прекалено силно - я убиваш.
Ако я стиснеш прекалено слабо - я изпускаш завинаги...