Midnight walk

Разхождаш се през летния нощен град,лутайки се из оживените улици,
пълни с различни образи и наблюдаваш сладката тъга в очите им.
Но защо тъгата да е сладка?
Дали не е защотото това е един от малкото моменти в които тя не е твоя,
не е завладяла погледа и душата ти?Продължаваш с разходката си.
Улиците са различни,някои широки,други тесни,
прави или с леки извивки и какви ли още не.
Това не е от значение.Въпреки промените ти продължаваш да вървиш по тях.
В следващия момент спираш,за да се насладиш на заобикалящата те пустота.
Оглеждаш улицата,осветена от жълтеникавата светлина на уличните лампи,
наподобяваща цвета на стари снимки.
Поглеждаш на едната страна,после и на другата,
сякаш чакаш някой да се появи или нещо да се случи,но уви.
Тик-так...един звук нарушава тишината...
тик-так...послеждаш уличния часовник,а той продължава да говори...тик-так.
..накрая го разбираш...времето си тече и не е нужно да чакаш.
Няма начин да се върнеш,
можеш само да живееш в миналото заедно със спомените.
Времето постепенно захладнява,
а вятъра си играе полюлявайки леко изсъхналите листа нападали от уличните
дървета.И ето идва момента в който вече не искаш да се разхождаш по улиците нощем.
Нямаш желание да виждаш познатите образите,
не искаш да четеш от очите им тъгата от поредната нещастна любовна история
или за безнадеждните мечти.Искаш да останеш сам...
само ти и нощта около теб.Но ето я на края и червената светлина на слънцето.
Прорязва мрака със светлите си лъчи,
но бледата светлина на новото утро не може да те събуди сутрин,
защото ако успее ще разбереш,че си загубил още една част от себе си
търсейки нещо което след поредното лутане из улиците миналата нощ не си намерил.

Little Flame

Заглеждал ли си се някога в пламъка на някоя свещ?
Усещал ли си магията с която те грабва,с която те омагиьосва?
Замислял ли си се как го прави?
Каква е тази негова мистериозна сила която той притежава?
Гледаш към свеща.Около теб може да е пълен мрак,
може да е прекрасен и светъл ден,но погледа ти е завладян
от движенията на малкия пламък.Движения,на моменти,наподобяващи
танца на змия.Седиш,взираш се в танца й и мигновенно всичко около
теб изчезва.няма го шумът от телевизора,гласовете от улицата,
игривите гласове на малките деца...не се чуват и клаксоните на
преминаващите коли.Всичко се изпарява в нищото.А ти,
оставаш в пленителните извивки и изгарящите цветове на огъня.
Сякаш се опитва да ти каже нещо.Но опитите ти да го чуеш са
напразни.Никога не успяваш да чуеш гласа му.И той остава неразбран,
като теб самия,понякога.
След несполучливите ти опити да го чуеш просто поемаш леко въздух,
усещаш как бавно изпълва гърдите ти и след секунда го издишаш
още по-бавно...Край!Няма го вече игривия пламък,който само преди
миг беше пред погледа ти.Сега срещу теб е останала само свещта.
Полуразтопена,но въпреки това все още красива,каквато е била
преди огъня да я поеме в своята прегръдка.Леко разтеклия се
по стените й восък наподобява нежни сълзи.За момент спираш
погледа си върху тях.След това ставаш,правиш бавно няколко
крачки към вратата,но преди да преминеш през нея се обръщаш назад
и още веднъж поглеждаш към вече самотната свещ и леко обгорелия фитил
...след което просто излизаш!Без повече опити!Всички незададени
въпроси и неизречени неща остават в празната стая заедно със свеща
и димящия фитил...На края и той се предава!

Плачеш ли,когато вали? Вали ли,когато плачеш?

Отиди до прозореца,моля те,а сега погледни ситния дъждец,който тихо ромоли.Заслушай се в звука,когато капчицата безпомощно се приземява,обърни внимание на блясъка във всяка една от тях.Не са ли съвършени?Въпреки,че една с една еднаква няма,въпреки,че накрая те просто умират.Не е ли така и със сълзите ти,бавно стичащи се по бялото ти лице,остявяйки черни следи от спиралата ти по кожата ти?Не плачеш ли и ти така - тихо,скрито...Поводи за плач има винаги.Сълзите напират тогава,когато слънцето на щастието ти е помрачено,скрито от облака на мъката.И тогава рухва дъжд,очистителен дъжд,дъжд след който трябва да има дъга,дъгата на другите.Защо ли?Защото именно приятелите създават многообразния й колорит.Именно близките са тези които ще внесат слънчев лъч независимо от климатичните условия,слънчев лъч в душата ти.Казват,че плачещите очи са красиви,ала,доколко болката може да бъде красива?За един непознат ти би бил просто странник,който с плача си изглежда прекрасен.И той ще казва,че си красив,но това е една голяма,дебела лъжа,а всички обичат големите,дебели лъжи.С приятелите нещата седят другояче:той ще види в очите ти не само бляскави сълзи,но и ще прочете болката,ще усети мъката.Ала не само...Съпричастността е тaзи,която ще направи така,че близкият ти дори да накара небето да заплаче да заплаче с тежки капки.И ето...ето го пречистващият,измиващ неволите дъжд,дъждът на съпричастието,споделянето,

съчувствието и приятелтвото.Какво ти остава да направиш за този толкова скъп човек?Нищо друго освен да му отвърнеш със същото - да предизвикаш дъжд,когато плаче,да плачеш,когато вали...И нека и ти знаеш,че и аз съм готова на това,ако си ми приятел,ако и ти си готов.Всъщност не...не всеки способен да докосне душата ми,да изтрие мъката от сърцето ми,той може и да не ми е приятел,може да е нещо по-малко или нещо повече.И все пак от такъв човек не трябва да очакваш възвращаемост,а да...плачеш когато вали.И след толкова много дъждовни капки и толкова много сълзи,моля те, приближи лицето си до стъклото,така че дъхът ти да рисува лека мъгла.Виж през размития си поглед,че дъждът отслабва,а лъч разкъсва големия мрачен облак.Моля те...изтрий сълзите докосни и се хвани за дъгата,издигнала се между теб и мен.Дъгата на "Аз ще плача,когато вали и ще вали,когато плача"...