wild heart & smoke

Ето…поредния ден от живота ми е към своя край.Поглеждам към часовника на ръката ми…отброява минутите и секундите под формата на мелодия без ноти.Седя на терасата,паля цигара след цигара,отрова за тялото и душата ми,отпивам бавно от чашата със сок,за да убия лекия огън в гърлото си след всяко дръпване…
Стоя на стола,а сърцето ми бие така сякаш иска да излезе и да избяга.Искам да го освободя,но не знам как.Искам да го пусна от затвора в който е затворено,но не знам как.Не искам да го измъчвам вече,да позволявам да го разбиват отново и отново на парчета и после да го събирам.Достатъчно болка понесе и ще бъде нахално да поискам от него да остане.Всичко в мен вече е мъртво.Само то все още се държи,само то все още се бори,неуморно,каквато бях някога и аз.Предадох се!Вече съм празно пространство…Призрак!Фалши

вата усмивка ми помага да скрия всичко това от останалите…
Поредната глъдка е отпита от чашата,а сърцето продължава своята борба.Излез!По дяволите!Не те искам вече.Излез и намери някой,който се нуждае от теб.Някой в който си струва да биеш така неуморно.Някой по добър от мен…Свободно си!Върви!
И ето,поредната цигара вече умира бавно в ръката ми.Наблюдавам безмълвно излизащия дим.Бяга на посоки след което изчезва в нищото,също като мен.И аз бягам като него,но не мога да изчезна,а толкова много искам.Той се появява без молба и след като изчезне не оставя и следа,защо не мога и аз така?

After sunset

След залеза настъпва мрак и тишина.
Нощта заспива,а с нея и моята душа отново сънува нещо нереално,
нещо толкова недостижимо,може би...
просто е поредното желание на сърцето.
Но и сърцето има свой кошмари...
То крещи,когато някой къса частици от него с перце,
когато единствено болката остава...
Това са неговите страхове...
Страхове изградили един свят,който за всеки е различен,
но въпреки това ти си пленник на неговите граници.
Граници белязани от казаните и недоизказаните думи.
Не можеш да избягаш от килията в която сам си се затворил.
Седиш,гледаш през прозореца...взираш се в небето...
опитваш се да отчупиш късче от него...частица от рая.
Поредния жалък опит да внесеш искра
светлина между 4-те стени на мрака ти.
Не се получава...Поглеждаш,отново нагоре и виждаш птица...
рееща се свободно по небето.
Гледайки я ти се иска да можеш да я хванеш,
да я заключиш в света си...за да бъде тя декорация на утрото ти.
В стремежа си да я хванеш,забравяш,че тя има крила...
но успееш ли да я заключиш в ръцете си,не трябва да забравяш...
когато я държиш всъщност държиш живота си...
Ако я стиснеш прекалено силно - я убиваш.
Ако я стиснеш прекалено слабо - я изпускаш завинаги...

answer...

“Искаш някои да те нарисува,да покаже пътя на душата ти…много са опитвали,но не са успявали.Защо?Нещо е липсвало?Сигурно,защото не могат да рисуват…поне не като мен.
Не искай да ти рисувам сълза.Тя е трудна за рисуване…но не заради това не искам да я рисувам.Този който може да ти я нарисува е способен да създаде и истинска.Аз не мога да бъда този човек.
Искаш и крила.Всеки има по едно крило и ти също,другото не може да бъде нарисувано,то се намира.А когато това стане е необходима само една прегръдка,за да отидеш там където искаш,за да полетиш…
Черното и бялото не са цветовете,който би използвал един художник рисувайки душата ти.Тези цветове са изкуствени,без замисъл.без смисъл в тях.Цветовете използвани за твоето платно трябва да са истински,едновременно силни и чувствени…дори и омагиосващи…
Ако някоий може да нарисува всичко това…може би е достигнал едва половина от платното…до там стигам и аз…Имам бои,но нещо липсва…четката не рисува,чупи се всеки път приближа ли я към платното…Позволи ми да опитам нещо…затвори очи,затаи дъх,а сега хвани ръката ми…и да видим ако го довършим заедно какво ще стане…”

Не винаги...

Не винаги имам думи,които мога и трябва да изрека,
но ако можеш да четеш между редовете,
ще намериш всичко което не знам как да ти кажа...
Може да има печатни грешки...те са недостатъка...
недостатъка да мислиш за някой на който има толкова много да кажеш,
но винаги казваш малко или нищо...
Единственото което те издава са очите - прозорците към душата и сърцето.
В тях ще намериш моите рани,моите слабости...
тези които признавам само на половина...
Ще има други,по-красиви,по-силни от мен,но знай,че ще си тръгна
когато няма какво повече да кажа,когато ме лишиш от всичките ми думи...
Няма повече история,времето ни прави по силни от всичко...
болката,илюзиите,грешките...Изсвири нещо,за да поправиш всичко това.
Аз не мога да свиря,мога само да рисувам.
Чрез ръцете си изразявам словата на сърцето си,което неуморимо стене.
Върху него ти неусетно гравира образа си...
и сега то отново стене,но пак остава нечуто...
То има толкова желания,толкова неизречени слова и знай...
очите ми му помагат да видиш всичко...за което времето няма
да му стигне,за да ти каже!!!

Бисери at 2 o`clock

Стоя в мрака обгърнал празната стая.Стоя неподвижно,а моето въображение танцува под ритъм непознат за мен и идва вдъхновение да разкажа за бушуващите чувства в мен.Появиха се изведнъж...като светкавица,предвещаваща буря.Разтърси моето свободно съзнание,разтърси моето дотогава сковано сърце.Продължавам да стоя сама в мрака.Чудя се дали всичко това не е измама,дали не е моментно увлечение,но дори да е всичко това,защо да не поемеш риск.Риск,който поемаш всеки път когато почувстваш нещо различно,нещо силно,нещо истинско.Все още стоя в тъмната стая...но въображението ми не танцува,а говори.Говори с два гласа.Единия казва"Действаи,не мисли",а другия ме спира...трудно е да не знаеш в кой да се вслушаш...
Още стоя в пълен мрак...а навън вече вали.Капките се стичат по запотените прозорци,гонейки се една друга.Как вали дъжда...сякаш небето излиза своята мъка...успокоява всичко в мен.Не искам вече да говоря...няма ги и гласовете.Сама съм!Обръщам се назад...стаята е все така тъмна и студена.Поглеждам напред...дъждът продължава да вали.Продължава да обгръща пустите улици в своята прегръдка.Тишината му омайва погледа ми,загубен някъде из мислите ми,омайва моята душа...Капките на прозореца продължават своята гонитба.
Гонят се и сълзите по моето лице,предизвикани от гласа на изстиналото ми сърце,питащо ме,дали ще остана в този мъглив свят,който без твоето присъствие не означава нищо!?!